Димитър Светозаров Списарѐвски е български летец-изтребител, офицер, поручик (посмъртно: капитан – 1944, полковник – 2009[4]), кавалер на ордена „За храброст“ (посмъртно). Родът му е от Кюстенджа. Загива при боен полет, след като сваля тежък американски бомбардировач Б-24 чрез въздушен таран, по време на бомбардировките на София през Втората световна война.

Димитър Списаревски, наричан от другарите си Спайч, е роден на 19 юли 1916 г. в Добрич, тогава в Румъния, само 16 дни градът преди да бъде освободен от българската войска по време на Първата световна война. Баща му офицерът от запаса Cветозар Списаревски и чичо му  – дипломатът Коста Списаревски са българи от Кюстенджа. Името на майка му е Елисавета. Димитър е потомък на котелски възрожденски род, чиито корени се знаят до първата половина на XVIII век. Мъжете от рода според съвременниците им са били красиви, горди, буйни и ученолюбиви хора, ето защо ги нарекли „аполоновци“. От „аполоновия род“ са Неофит Бозвели и съратникът на Раковски, „списовача“ (от където идва името на фамилията им) Панайот Хаджидобрев, е първия преводач от френски на Виктор Юго. Родът е дал на България генерали, академици, министри, музиканти, съдии, поети. Другият чичо на летеца – също Димитър Списаревски е офицер и поет, кавалер на български и сръбски ордени за храброст. В самия край на Междусъюзническата война той е вероломно съсечен при Злетовска река докато е парламентьор при сърбите защото реагира остро на ругатните и хулите на бившите ни съюзници по адрес на България, които петнят офицерската му чест.

С Ньойския договор от 1919 г., Добрич заедно с цяла Добруджа отново са анексирани от Румъния. Поради нетърпимостта на бащата към румънската окупация, още през 1919 г. след една протестна публична проява на главата на семейството Списаревски са силово експулсирани от румънската власт и се местят в Лом на ул. „Ивайло“ №8, после в Белоградчик и накрая от 1932 г. живеят в София на ул. „Цар Аспарух“ № 57 когато бащата започва работа като финансов инспектор. Таткото поддържа в бежанското семейство и възпитава сина си Димитър в непоколебим свободолюбив дух, мъжественост и горещо родолюбие . 

В София Димитър Списаревски постъпва и през 1934 г. завършва елитната Втора мъжка гимназия ”Цар Борис III” (днес 22-ро СОУ) където е знаменосец на училището, както е отбелязано в зрелостното му свидетелство. Мечтата му да стане летец се проявява още тогава. Като ученик в шести (днешния 9-ти) клас в кръжока по авиомоделизъм на гимназията заедно със свои другари построяват безмоторен самолет. 

Димитър расте висок, здрав и буен. Отличен гимнастик, плувец и футболист, занимава се с борба и бокс. От 1933 до 1935 г. е футболист на ПФК Левски (София), за който играе в няколко приятелски срещи.

Димитър Списаревски тръгва по офицерския път на баща си и чичо си и постъпва във Военното на Н. В. училище, но е буен и непокорен и остро реагира на всяка несправедливост, затова, още преди да завърши първата година, го откомандироват и е изпратен да служи като редник в Ямбол в 6-и пехотен полк. За отлично поведение, след няколко месеца е произведен в кандидат-подофицер и по лично ходатайство на командира на полка правата му на юнкер са възстановени, върнат е в училището и го завършва в 1938 г. в 57 – ми „Средногорски“ випуск. Тогава е обявен конкурс за летци, той е сред първите, кандидатирали се за новата специалност. Той е назначен за пръв път за летец през октомври 1936 г. През 1938 г. протупей юнкерите от целите два випуска 57–и и 58-и „Родопски“ са командировани за обучение като летци в Германия и Полша. От април 1938 до юли 1939 той се обучава в авиационната школа в Кауфбойрен до Аугсбург. След това усъвършенства своето майсторство по висш пилотаж в авиационното училище в Шлайсхайм до Мюнхен и накрая през 1939 г. завършва с отличен успех най-престижната изтребителната школа във Вернойхен до Берлин.

След пристигането в България, от юли 1939 г. те са включени в състава на 2-ри изтребителен орляк, развит и преименуван в 6 изтребителен полк, базиран на летище Марно поле при Карлово, по-късно, в 3/6 изтребителен орляк. Списаревски е включен в състава на ято изтребители П3Л24 „Ястреб“, като командир на строево крило във 2-и армейски въздушен полк дислоцирано близо до турската граница. Тук той остава до лятото на 1941 г. След това лети и с Авиа 534 „Доган“. После усвоява управлението на първите доставени в България германски изтребители Месершмит Bf 109Е, наричани в България ”Стрела“.

От края на март 1942 г. вече е старши инструктор в изтребително-щурмовата школа за висш пилотаж на Въздушния учебен полк в Долна Митрополия. През 1942 г. е назначен за командир на ято в изтребителен полк.

Наскоро след това опитният млад офицер Списаревски е назначен във Военновъздушното и свързочно училище в Скопие, като командир на 2-ра свързочна рота на летището, откъдето според тогавашните предвижданията на генералния щаб се очаква да е основното нападение срещу България и действат нелегални въоръжени комунистически групи. Там, той сам пленява тежък американски бомбардировач и го заставя да се приземи на българското летище Скопие.

После е командирован отново в 6-ти изтребителен полк в летище Марно поле, където е ротен командир до август 1943 г.

Убеден патриот, ненавиждащ комунистическите и всякакви безродници, въпреки, че като офицер от армията, той почти презира полицаите и заявява:“Аз не съм се учил да ходя по горите да гоня нелегалните. Аз съм се учил да бъда летец" и не желае да участва в разпита на подофицера Аяров, при който цивилен следовател му нанася побой, заявявяйки на колегата си Павлов с присъщата си ярост: „Излизай, излизай, нямаме работа тук. Идиоти, шамари ще бият на български войник!“ Списаревски твърдо се включва в безкомпромисната борба срещу тях. Видно, донесението на командира на 6-и изтребителен полк полковник Вълков, съгласно „Правилника за реда за оказване на помощ на полицията от войската“ той изпраща рота от полка, командвана лично от поручиците Димитър Списаревски и Виктор Евстатиев (Павлов), които да действат срещу антидържавните въоръжени изменнически елементи и на 26.05.1943 г. след упорито претърсване и прочистване на горите край Карлово, те залавят един партизанин, раняват друг такъв и ликвидират подривната опасност в района.

През лятото на 1943 г. Списаревски е избран и командирован като офицер с още един български пилот, за да се запознае с тактиката на англо-американската авиация и начините на борба с нея е изпратен край Ламанша, където участва във въздушните боеве и усвоява в бойни условия модерната тактика на германската изтребителна ескадра при въздушните боеве над Канала.

След завръщането си в България, за кратко е зачислен на летището в Карлово като ротен командир, скоро след което е назначен и включен в състава на 3/6 орляк, стациониран на Летище Божурище за отбраната на столицата, водещ бойни действия срещу американските бомбардировачи, през ноември и декември вече три пъти нападали София.

Въздушен бой на 20.12.1943.

На 20 декември 1943 г. на височина от около 8000 метра групировка от 15-та въздушна армия на САЩ от 150 американски бомбардировачи „Либърейтър“ B-24 Liberator (Бе-24 „Освободител“) от 376-та тежка бомбардировъчна групировка (376th Bomb Group – Heavy), охранявани от 50 тежки двумоторни двутели изтребители Lockheed P-38 Lightning (Локхийд Пе-38 „Светкавица“) от 82-ра изтребителна група (82th Fighter Group), се насочва за поредната „терористична бомбардировка“ на София, както операциите красноречиво се наричат в английските военни планове. Българите смело се изправят с едва 36 машини срещу 200 вражески. Противникът е посрещнат от изтребители Bf-109, излетели от Божурище и „Девоатин“, излетели от Враждебна. Българският орляк 3/6 имащ по списъчен състав 17 изтребителя Bf-109G-2 вдигайки се от летище Божурище има задачата да завърже бой с противниковите изтребители, а в това време другият орляк от Враждебна – 2/6, имащ по списъчен състав 24 изтребителя Девоатен D.520, да удари бомбардировачите и да ги принуди да хвърлят бомбите си извън София. Летците добре разбират, че с при съотношение 1:6 в полза на нападателите нямат шанс да разбият и унищожат противника, но трябва да спечелят време за мирното население да се укрие в скривалищата и могат да нанесат болезнени загуби на нашественика като свалят няколко негови самолета, основната им тактическа цел е да разстроят противниковата формация и отклонят „Освободителите“ от курса, да не ги оставят необезпокоявани да нанесат точен удар по българската столица и да ги принудят да хвърлят бомбите си извън града. Тази цел е постигната от българските летци изтребители. В този бой ПВО изстрелва 805 снаряда. В него загиват поручик Списаревски и подпоручик Георги Кюмюрджиев. Българите свалят 10 самолета – 3 бомбардировача и 7 изтребителя.

Бойният дневник на 3/6 изтребителен орляк, в който лети Списаревски, свидетелства за битката:
„Либърейтърите“ идват към София откъм Панчерево в клинов строй по тройки, ешелонирани в тилна колона, краят на която се губи до хоризонта. Българите смело се изправят с едва 36 машини срещу 200 вражески. Формират насрещен боен ред, ешелонирани поятно, по четворки в тилна колона. Летят срещу противниковите самолети на 6000 метра височина. Българският орляк 3/6 имащ по списъчен състав 17 изтребителя Bf-109G-2 вдигайки се от летище Божурище има задачата да завърже бой с противниковите изтребители, а в това време другият орляк – 2/6, имащ по списъчен състав 24 изтребителя Девоатен D.520, да удари бомбардировачите и да ги принуди да хвърлят бомбите си извън София. Летците предварително добре разбират, че с малочислените си сили нямат шанс да разбият и унищожат вражеската американска въздушна армада, но трябва да спечелят време за мирното население да се укрие в скривалищата и могат да нанесат болезнени загуби на нашественика като свалят няколко негови самолета, основната им тактическа цел е да разстроят противниковата формация и отклонят „Освободителите“ от курса, да не ги оставят необезпокоявани да нанесат точен удар по българската столица и да ги принудят да хвърлят бомбите си извън града. Тази цел е постигната от българските летци изтребители. При това нападение на американската авиация върху София са разрушени 113 сгради и е прекъснат релсовият път на околовръстната железопътна линия. Убити са 64 души, а други 93 са ранени.

Когато започват бомбардировките над София, всяка сутрин пилотът подпоручик Дереков излита със своята „Врана“ с окачени на крилата индикатори за измерване на температурата, влажността, налягането и други показатели, необходими за извършване на полетите. През 1942 г. той е награден с немски железен кръст за храброст за военни заслуги, а от ноември 1943 г. е на летище Божурище. При завръщането си от такъв един полет на 19.12.1943 г. вижда, че на неговата стоянка е Месершмит Bf-109 и при опит да се приземи отнася с крилото на „Враната“ си опашните кормила на Месершмита. Това е самолета на капитан Списаревски, който известен с буйния си нрав предизвиква юмручен бой и едва е удържан от саморазправа. До сутринта самолетът му е ремонтиран и на 20 декември 1943 г. капитан Димитър Списаревски излита за последния си полет.

Поручик Димитър Списаревски от 3/6 изтребителен орляк е един от пилотите на бойно дежурство на летище Божурище с Месершмит Bf-109G-2, които трябва на 20 декември 1943 г. да пресрещнат нападащите „освободители“ преди да достигнат града. Това е първият му боен полет, за който той се готви отдавна. Самолетът на Списаревски не успява да стартира веднага, затова той излита с резервна машина, след другите. Когато достига бомбардировачите, въздушният бой вече се води.

Сам, с безумно смела виртуозна маневра, измъквайки се от два американски изтребителя, се насочва към група от 16 „Либърейтъра“, отървала се от българските изтребители и взела необезпокоявана курс към София. Той взема на прицел една машина, атакува устремно, без да се интересува от огъня на изтребителното ѝ прикритие, с непрестанен точен огън прострелва, поврежда тежко и подпалва този бомбардировач, но в ожесточената си битка за по-малко от две минути изразходва всички боеприпаси на бордовата картечница, а самолетът му е сериозно прострелян от бомбардировачите и охраняващите ги британски изтребители.

Българинът разбира, че жив няма да излезе от котела, в който се намира. Тогава, без колебание, той насочва изтребителя си и нанася унищожителен таранен удар на водещия формацията тежък американски бомбардировач. Бомбардировачът е разцепен и са разпада във въздуха, спасява се само опашният стрелец, който е изхвърлен заедно с картечниците от ударната вълна.

Самолетът на Списаревски пада разбит на височините над село Пасарел, Софийско. Тялото му е открито от спусналите се да спасяват летеца местни хора сред отломките. От другата страна на селото падат късовете на поразеният четиримоторен бомбардировач наблизо до единствения оцелял от него – картечаря подофицер Робърт Хенри Ренър, който местните също намират и отвеждат в кметството, където вместо очакваната от него враждебност той среща най-човешко добродушие и дори е нахранен от тях.

Вследствие на лютата съпротива врагът е отблъснат, принуден е да хвърли бомбите си в полето и да се оттегли.

Има различни свидетелства за тарана, но единствен близък очевидец е Лейтенант Джон Маклендън (американски пилот на „Лайтнинг“ от изтребителното прикритие, бордов номер 43 – 2352, 97-а изтребителна ескадрила (97th Fighter Squadron)), който малко след това също е свален и пленен. Той дава може би най-точното описание и оценка на извършения от капитан Списаревски военен подвиг. Спасилият се в боя на 20 декември 1943 г. американски лейтенант разказвайки за стореното от Списаревски, той споделя

Лейтенант Едуард Тинкър (пилот на „Лайтнинг“ от изтребителното прикритие, бордов номер 43 – 2413, от 97-а изтребителна ескадрила), участник във въздушния бой на 20 декември 1943 година, заявява:

Подофицер Робърт Хенри Ренър (24 г, въздушен стрелец, единствения по чудо оцелял от екипажа на протаранения бомбардировач), след тарана на българина ужасен казва:

Димитър Списаревски, защитавайки населението на София, става първата българска жива торпила, за свалянето на един четиримоторен тежък бомбардировач са му признати три въздушни победи и е произведен посмъртно в чин капитан. Погребан е в Централните софийски гробища в Алеята на летците.

Подофицер Робърт Хенри Ренър, единственият оцелял от екипажа на сваления с таран бомбардировач, по-късно по време на своето лечение в болницата, моли да се види с майката на Списаревски, за да ѝ предаде своите лични медали и ордени в знак на дълбоко уважение пред подвига и родолюбието на нейния син.

Радио Лондон посвещава отделна емисия на този бой, от Токио искат подробности за въздушният таран и „торпилата на японците на Балканите“. Немците го изучават подробно и вземат мерки за усилване корпуса на изтребителите за да прилагат и те тази тактика. Факт е, че пилотът на следващия български таран, изтребителят Неделчо Бончев благополучно оцелява след като сваля така поредната летящата крепост.

Плененият Макландън ще си спомни: „Дълго време, всяка нощ, ми се привиждаше как българският изтребител връхлита върху нашия бомбардировач. Не, това не е камикадзе. Достатъчно ми е да знам, че е е бил поручик и се е казвал Списаревски.“ 

Списаревски категорично не е, и подвигът му няма общо със специално обучаваните за самоубийствени мисии японски и други „камикадзе“. Неговият подвиг е най-забележителен, защото той въобще не тръгва в бой с предварителен план този му полет да бъде саможертва, а храбро и дълго се бие като нанася поражения на противника до последния си патрон и твърдо неспособен на отстъпление пред врага убедено се жертва, за да спаси от бомбите живота на сънародниците си. И тръгва с цялото си себеотрицание и патриотизъм на таран едва когато разбира, че това остава последната възможност да предотврати целта на американския „Либерейтър“ да изсипе убийствения си товар върху мирното население на София. Героизмът му сякаш е въплътен в доскорошната воинска клетва на българите „Заклевам се да защищавам родината си мъжествено, умело, с достойнство и чест, без да щадя кръвта си и дори живота си за постигане на пълна победа над враговете.“

Започналата на 18 октомври 1943 г. англо-американската въздушна офанзива на Балканите с бомбардировки над България в София, Скопие и Велес приключва след половин година тежки и разрушителни наречени в собствените военни планове на съюзниците „терористични“ въздушни нападения с последната голяма бомбардировка на София на 20 април 1944 г. Решението на правителството на Богдан Филов и Народното събрание да се обяви „символична война“ на съюзниците е използвано като удобен повод за това. Срещу България са пратени над 2500 изтребителя и тежки бомбардировачи. Срещу тях в защита са около 80 български летци изтребители от София, Карлово, Скопие и Ниш и 30 немски изтребителни пилоти базирани в София плюс тези в Скопие и Ниш. Общо по време на операция ”Point Blank”(Прицел от упор) в рамките на англо-американската въздушна кампания „Приливна вълна“ (Tidal wave), целяща създаването на „бомбен килим“ в региона обхващащ София, Скопие и нефтените полета около Плоещ София е бомбардирана 11 пъти. Ударени са най-вече граждански обекти, като Народният театър (тежко засегнат), църквата от ХІ век Свети Спас (силно разрушена в 1944 г.), Градската библиотека (напълно унищожена на 30.03.1944 г. изгарят 40 000 тома книги), Католическата Катедрала Свети Йосиф (напълно унищожена на 30.03.1944 г.), голямата Софийска синагога (тежко засегната, изгаря и уникалната и широко известна юдейска библиотека на общността, съхранявала безценната колекция от средновековни равинистични трудове), Духовната академия (тежко засегната, изгорен е куполът на храма вграден в нея), взривени и опожарени са хиляди жилищни сгради, разрушен е градският център. Бомбардирани са и още 18 големи български селища в тогавашните ни граници. Хвърлени са общо 45 265 разрушителни и запалителни бомби. Една част от бомбите са с взривател със закъснител. Целта е да се постигне силно поразяващо действие, след като укрилите се в скривалищата излязат от тях на открито. Англоамериканската авиация пуска бомби и във вид на играчки с цел да могат да поразяват и деца. Бомбардирани общо 168 населени места. Загиват 4208 души и са тежко ранени 4744, 88% от които са мирни граждани – жени, деца и стари хора. Общият брой вражески полети, осъществени над наша територия през годините 1943 – 1944, е над 23 000. Хвърлените при бомбардировките 4350 тона взривове с експлозивни и запалителни бомби разрушават само в София 12 657 сгради, тежко увредени или опожарени са огромен брой други. Нанесените материални щети възлизат на стойност над 24 милиарда тогавашни щатски долара. В защитата на Родината загиват 22-ма български летци, съюзните немските пилоти също дават жертви. Губим 27 български самолета срещу 185 американски и английски самолета свалени над България, а още по-голям брой чужди машини са тежко повредени. Противника губи 689 летци – загинали 256 пилота и 333 пленени, плюс значителен брой извадени от строя противникови чинове завърнали се в базите ранени и негодни за участие в бой.